Bulgaria

Винаги съм мислела за много досадни онези хора (и най-вече колеги журналисти), които в момента, в който стъпят с единия си крак зад граница, изпадат в полу-истерична нужда да споделят впечатленията си. И то в 2007 година, в която дори и майка ми, която 15 години не беше ходила по-далеч от София, обиколи 4 или 5 европейски държави. Днес не пътуването е събитие, а обратно - истинското събитие е стоенето на едно място. Контрастът България – другия свят обаче все още е дотолква неустоим, че дори и аз (за кратко) ще наруша високо рекламираните ми лични приниципи. Това, което ме извади от обувките след двукратното преминаване на границите (бивши и настоящи) на пет европейски държави беше „Калотина”. Същият онзи Гранично контролно-пропускателен пункт, който преди няколко години изнерви дори и позитивно мислещия ни тогавашен министър-председател Симеон Сакскобургготски до степен, че да изпрати Олипи Кътев (по това време областен управител) и Николай Василев (министър на нещо си) да чистят, едва ли не собственоръчно, тоалетните и да метат из улиците. Днес потресът е също толкова силен, особено ако предходните няколкостотин километра сте пътували в посока Изток или Югоизток.

Сцена първа – за да влезете в България трябва да се промушите между две подвижни бариери. Те са сложени толкова близо една до друга, че човек за момент се чуди дали целта им не е да ви откажат да минавате докато още не е късно. След като преодолеете успешно първото препятствие следва изненада номер две – попадате в правоъгълна локва с цел дезинфекция, за които Николай Василев (вече министър на друго нещо си) твърдеше, че повече няма да ги има на никоя българска граница. Стигате бяла будка, където стоят двама души (за повече няма място), които ви взимат 4 лв. срещу на ръка написана квитанция от името на Министерство на земеделието и продоволствието. На въпроса срещу какво точно са имунизирани четирите гуми на автомобила ви, ви обясняват: „Е, как срещу какво в Европа има Птичи груп, Син език, едно-друго”. За миг човек се замисля за подметките си и се пита дали, за по-добра превенция не трябва да се върне и да стъпи в локвата. После обаче далеч по-тривиални мисли обземат главата ви – като например 4 лв. за кола, 10 за микробус, 20 за автобус – това са много пари. Какво ли трябва да има в тази течност, че да е толкова скъпа и как така преди Николай Василев да ги „премахне”, „една баня” беше два лева. (Може да е по два кинта на зараза – 2 за Птичи грип, 2 за Син език.) Без да искате се сещате за ДПС, за обръчите от фирми, за партийните каси, за милионите, които се изсипват по време на избори. Лоши мисли, пъдите ги бързо, защото стигате до отегчен митничар. Той държи да знае къде точно сте ходили, за да „напише нещо в компютъра”. Докато му подавате паспортите си и талона на автомбила ( който не се е налагало да вадите до момента), несъзнателно сравнявате мургавия мъжага, балкански тип с пернишки акцент и усмихнатите митничари от Хърватска. Грешка на съзнанието. Потегляте бавно, за да спрете два метра по-напред, където други трима обграждат колата и с жаден поглед ви питат съзаклятнически: „Нещо за деклариране?”. Мъжете в униформи не приемат лесно „не” за отговор – „Поне цигари, алкохол?”. Разочароваме ги. Преживяването не свършва до тук. За да е пълна картината „Добре дошли в България” на непочистения от снега път към София, осеян с дупки и ями, без маркировка и грам осветление ви посрещат група катаджии с палки – явно са повечко, за по-голям респект. Застанали са до знак, обозначаващ, че пътят изисква винетка...